След дългата разходка се спряхме на пристанището и седнахме на една отдалечена пейка срещу залеза. Денят вече отиваше към своя край, а тъгата в мен, породена от сбогуването с морето, се надигаше все по-силно. Аз, разбира се, се опитвах да я прикрия и да не показвам слабост пред Андрей, съсредоточавайки вниманието си върху красотата на слънцето. В този момент то вече приличаше на голяма огнена топка и усещах как нежно галеше кожата ми с последните си топли лъчи. Исках да остана в този миг по-дълго. Андрей се обърна към мен и забеляза с каква наслада гледам залеза, след което внезапно изрече: – Ще продължаваме да гоним слънцето, нали? Блажено затворих очи, въздъхнах и казах: – Знаеш ли, че не търся само него. Искам да намеря и спокойствието вътре в себе си. – Именно то може да ти помогне да откриеш правилния път към спокойствието си. Погледни лъчите му и виж жълтия оттенък, който придава на природата, и к...