Тя е малка и само две стаи. Да, за квартирата говоря! Чувството е да си като в „Дядовата ръкавичка”, само че не с хора, а с вещи. Такива, които просто не знаеш къде да ги оставиш, нямат си място, и ги трупаш едно върху друго, а не можеш да ги изхвърлиш, защото са нужни. И така цели десет години. Всичко започна през далечната 2011 г., когато бях дете на деветнадесет години, потънало в мечтите си, непознавайки житейските болки и проблеми, онова безгрижно дете с „розови” очила. С Александър бяхме още гаджета, тъкмо завършили училище, и обмисляхме да се преместим в друг град и да станем студенти. Аз лично нямах идея какво исках да уча, знаех само, че мечтата ми беше да се отделя от родителите си и да стана по-самостоятелна, да заживея с гаджето си, като „големите” хора. Кандидатствах, приеха ме да уча, него също и мечтата започна да се осъществява. И така стигнахме до намирането на тази квартира. След това преминахме през фазата с преместването, разделянето със старите приятели, нами...