Тя е малка и само две стаи. Да, за квартирата говоря! Чувството е да си като в „Дядовата ръкавичка”, само че не с хора, а с вещи. Такива, които просто не знаеш къде да ги оставиш, нямат си място, и ги трупаш едно върху друго, а не можеш да ги изхвърлиш, защото са нужни. И така цели десет години.
Всичко започна през далечната 2011 г., когато бях дете на деветнадесет години, потънало в мечтите си, непознавайки житейските болки и проблеми, онова безгрижно дете с „розови” очила. С Александър бяхме още гаджета, тъкмо завършили училище, и обмисляхме да се преместим в друг град и да станем студенти. Аз лично нямах идея какво исках да уча, знаех само, че мечтата ми беше да се отделя от родителите си и да стана по-самостоятелна, да заживея с гаджето си, като „големите” хора. Кандидатствах, приеха ме да уча, него също и мечтата започна да се осъществява. И така стигнахме до намирането на тази квартира. След това преминахме през фазата с преместването, разделянето със старите приятели, намирането на нови, лекции, събирания, купони.... Кой ли не беше идвал в нея, за какво ли не! Междувременно нашият съвместен живот си течеше по мед и масло, научих се да готвя, да се грижа за семейния бюджет, за това да съм „жената” в семейството. И така през първите шест години.
Завършихме и нещата започнаха да придобиват друг нюанс на розовото, все още беше там, но някак по-тъмно розово, отиващо към червено. Дойде етапът за търсене на работа, като решението ни беше да се преместим и в по-голяма квартира, след като посъберем малко пари. Оптимистично настроени, до колкото беше възможно вече, кандидатствахме на всякакви позиции с надеждата, че все от някъде ще ни се обадят. Но това така и не се случваше в продължение на една година. Година изпълнена с намалени финанси, раздели с новите, вече стари приятели, тук дойде и неразбирателството между мен и Александър. Всеки един от нас беше потънал в собствените си мисли и проблеми, и не се чувстваше комфортно нито в компанията на другия, нито в своята собствена. Не можехме да се изместим и от този дом, както го бяхме планирали. Дните ни бяха еднообразни и скучни. От нюанса на червеното се превърна в сиво и ставаше все по-мрачно и по-мрачно с всеки следващ ден.
През един такъв мрачен ден взехме решение, че си даваме срок до един месец и ако никой от нас не започне работа някъде се местим в друг по-голям град, колкото и да ни харесваше този. Тридесет минути по-късно на Александър му звънна телефона с обаждане за интервю, което щеше да се проведе след два часа. Обнадежден отиде и след като се върна ми каза: „Взеха ме! От утре започвам!” Не можех да повярвам от чутото. Малко по-малко всичко започна да се подрежда. Стъпихме си на краката, въпреки че аз все още бях без работа, но успявахме да се справим и то доста добре. Взаимоотношенията ни се подобряваха, вече не бяхме толкова тъжни, умислени и сърдити. Отново си върнахме стария ритъм на живот, до колкото беше възможно. За нова квартира дори и не говорехме, останахме си в тази. И така в продължение на една година.
Ставаше ни все по-тясно и по-тясно в този дом, междувременно го обновихме малко, за да ни е по-комфортно, но имаше нещо, което ни задушаваше и то може би беше това, че искахме вече да си имаме нещо наше си, като истинско семейство. Сгодихме се и започнахме да събираме пари за наш дом.
На следващата година бяхме решени, че е дошъл моментът за него. Намерихме брокерска агенция и започна търсенето на имот. Из многото, които видяхме се спряхме на една къща с двор в старата част на града. Беше ни мечта да имаме къща, и то не къде да е, а в Стария град! Задвижихме документите по кандидатстването за кредит, бяхме сигурни, че това е домът за нас. Внезапно обявиха пандемия, извънредно положение, евентуална криза след това, затваряне на много фирми и решихме, че не е подходящият момент за теглене на кредит и купуване на имот. Отказахме се.
Бяхме затворени няколко месеца, не къде да е, а в малката и тясна квартира. Това беше моментът, в който усетихме малките ѝ размери с пълна сила. Александър работеше от вкъщи, аз също започнах работа от вкъщи. Тези две стаи ги бяхме превърнали в два офиса, спалня, кухня, всекидневна, фитнес зала, библиотека, гардеробна и склад. Същински ад! Терасата ни беше единственото спасение, защото само там не беше натрупано с мебели. И така в продължение на една година...
До днес! Денят, в който държа ключовете на нашия мечтан, дългоочакван дом!
Стоя на прага, пред входната врата на квартирата за последно, и ме обзема лека носталгия. Толкова години, толкова спомени, премесени със смях и болка...
Вземам последния останал кашон с вещи и затварям вратата. Завъртам ключалката и заключвам. Тръгвам надолу по стълбите, унесена в мисли и осъзнавам, че оставям част от себе си в този апартамент...
Вдишвам от въздуха навън и издишвам.Вече съм готова за промяната!
Коментари
Публикуване на коментар