По обяд вече бяхме излезли на разходка към един от хълмовете на Пловдив, от който се откриваше прекрасна гледка към града. Двамата с Андрей вървяхме, хванати за ръце, и отново водехме един от онези разговори, чрез които сякаш сливахме умовете и душите си едновременно. Внезапно обаче той ми зададе въпрос, който наистина не очаквах, тъй като те бяха присъщи за мен, а не за него: – Мила, според теб какво би се случило след сто години? Замълчах за кратко, мислейки над думите му, след което се усмихнах и отговорих с доза надежда в гласа си: – Може би отново ще се срещнем, Андрей. Но какви ли ще бъдем тогава? – Преродени, но все така влюбени един в друг – отвърна мигновено той. – Знаеш ли, че хората се прераждат минимум петдесет години след своята смърт. Но разбира се, не е научно доказано, не знам доколко би било истина това. ...