Двамата с Андрей вървяхме, хванати за ръце, и отново водехме един от онези разговори, чрез които сякаш сливахме умовете и душите си едновременно.
Внезапно обаче той ми зададе въпрос, който наистина не очаквах, тъй като те бяха присъщи за мен, а не за него:
– Мила, според теб какво би се случило след сто години?
Замълчах за кратко, мислейки над думите му, след което се усмихнах и отговорих с доза надежда в гласа си:
– Може би отново ще се срещнем, Андрей. Но какви ли ще бъдем тогава?
– Преродени, но все така влюбени един в друг – отвърна мигновено той.
– Знаеш ли, че хората се прераждат минимум петдесет години след своята смърт. Но разбира се, не е научно доказано, не знам доколко би било истина това.
– А може би ние с теб ще го докажем, когато отново се срещнем – подхвърли с усмивка.
– Би било страхотно, но за съжаление, тогава вече няма да си спомняме един за друг и за това, което имаме тук и сега. Ще трябва отново да „пишем“ нашата история от самото начало и така можем да се въртим в порочен кръг много животи напред.
– Сигурен съм, че душите ни ще се разпознаят веднага, Мила – отсече той, след което продължи да говори с искреност в гласа си. – А може би срещата ни тук, в този живот, не е била напразна. Помисли, ами ако с всяка следваща среща в бъдещите животи надграждаме любовта си, защото сме сливали сърцата си в миналите и въпреки че съзнателно няма да се помним, то вероятно нашите души вече ще имат памет за случилото се преди.
Думите на Андрей ме разтърсиха силно и очите ми веднага се впиха в неговите. Потънах като в океан и съзрях онази искрица надежда, която ме окриляваше през всичките тези дни, в които бяхме заедно. Не можех да си представя, че някога ще забравя тези очи. Вероятно наистина щях да ги търся във всеки срещнат, в който живот и да е, до момента, в който не ги открия в него...
Из "Между науката и любовта"*
Автор: Мирела Темелкова
*Цялата книга можете да поръчате тук
Коментари
Публикуване на коментар