В един есенен, но слънчев ден през ноември, лежало проснато на земята пожълтяло листо. То се чувствало самотно, въпреки заобикалящите го събратя. Виждало как забързани хората минават покрай него и никой не се навеждал да го вземе, да му се порадва, или да го занесе вкъщи, и да го сложи в някоя дебела книга, за да го съхрани и да остане във вечността. Чудило се какво им става на всички тези хора, нима не виждали красотата на есента, жълтеникавата светлина, която се засилвала от последните топли лъчи на слънцето, и безоблачното небе. Лутало се сред въпросите си и не можело да стигне до отговорите им. Не след дълго листото видяло, че се приближава мъж, на средна възраст, към него. За миг затаило дъх, и обнадеждено се усмихнало, че може би, все пак, има останала душа в хората. Мъжът спрял до него, вперил поглед към синьото небе, преплитащо се с лъчите светлина, затворил очи и се усмихнал, след това забил поглед в земята, където падналите листа, от дърветат...