В един есенен, но слънчев ден през ноември, лежало проснато на земята пожълтяло листо. То се чувствало самотно, въпреки заобикалящите го събратя. Виждало как забързани хората минават покрай него и никой не се навеждал да го вземе, да му се порадва, или да го занесе вкъщи, и да го сложи в някоя дебела книга, за да го съхрани и да остане във вечността. Чудило се какво им става на всички тези хора, нима не виждали красотата на есента, жълтеникавата светлина, която се засилвала от последните топли лъчи на слънцето, и безоблачното небе. Лутало се сред въпросите си и не можело да стигне до отговорите им.
Не след дълго листото видяло, че се приближава мъж, на
средна възраст, към него. За миг затаило дъх, и обнадеждено се усмихнало, че
може би, все пак, има останала душа в хората. Мъжът спрял до него, вперил
поглед към синьото небе, преплитащо се с лъчите светлина, затворил очи и се
усмихнал, след това забил поглед в земята, където падналите листа, от дърветата,
се разстилали като жълт килим. В този момент, телефонът му звъннал, а от устата
му излезели думите: „Да, тази вечер ще украсим елхата и ще направим списък с
подаръци за близките ни... Да, знам, че няма много време до Коледа... Добре, ще
мина през няколко магазина да взема украса, и без това на всяка витрина има
изложени коледни играчки.” Затворил телефона и тръгнал.
В миг листото се натъжило, вече разбрало защо хората
не се радват на есента така, както преди. Всички говорели
за Коледа, чували се коледни песни, от всяко магазинче, от всяка пекарна, от
всяко кафене, всеки бързал да напазарува и да украси дома си.
Коментари
Публикуване на коментар