Малко по-късно вече се бяхме прибрали в къщата. От нощната лампа се прокрадваше приглушена жълтеникава светлина. Андрей ме гледаше и изучаваше всеки сантиметър от тялото ми. В миг се усмихна и каза:
– Знаеш ли, Мила, ти си цяла вселена.
– Защо? – попитах.
– Имаш толкова много бенки по себе си, а те приличат на звезди – отвърна.
– Аз никога не съм ги харесвала, Андрей. Мисля, че ако ги нямаше, щях да бъда по-привлекателна – казах срамежливо.
– За мен са нещо много специално. Бих целунал всяка една поотделно и за всяка една от тях бих си намислил желание, отново асоциирайки ги със звездите.
– А коя е любимата ти? – продължих.
– Тази на дясната ти буза, която заема ролята на луната в твоя малък космос – посочи я той, след което я целуна.
– Разкажи ми още – промълвих.
– Имаш си и слънце, чиито лъчи се прокрадват през косата ти. А очите ти са две дълбоки морета, в които се давя всеки път, когато ги зърна. Утре, след като се събудиш, се погледни в огледалото и се опитай да се видиш през моите очи, тогава ще разбереш, че целият свят ще се разкрие пред теб. – каза той, целувайки ме. – Хайде сега да заспиваме, че стана късно, а на сутринта ни очаква път.
Загаси лампата, придърпа ме към себе си и заспахме най-сладкия си последен морски сън.
Из "Между науката и любовта"
Автор: Мирела Темелкова
Коментари
Публикуване на коментар