Миг по-късно отново бяхме застинали в тишината си. Може би и двамата бяхме потънали в мислите си, но въпреки това чувството от неловкото мълчание на двама души се усещаше някак чуждо за нас. Бяхме заедно и същевременно всеки сам със себе си, чувствайки се уютно в присъствието на другия. В следващия момент просто осъзнах, че съм започнала да размишлявам на глас, взирайки се в хоризонта: – Синьо-зелена красива безкрайност… С периферния си поглед видях, че той се обърна към мен и ме попита: – Морето или очите? Замълчах за кратко, след което отвърнах, поглеждайки го: – Уви! И в двете можеш да се удавиш, Андрей… – Знаеш ли, Мила, първото нещо, което забелязах в теб, бяха синьо-зелените ти очи. Веднага ги свързах с морето. Имат същата дълбочина, с плуващи безброй мечти, някак по детски – промълви, взирайки се в мен. След думите му от...