Напиши ме!

        Отворих очи сутринта, така натежали, дали от изпитите чаши вино снощи, или от недоспиването, не знам. Слънцето се прокрадваше измежду ресните на пердето и огряваше цялата стая. Обърнах се на другата страна и видях нещо да ме гледа. Изтръпнах! „Какво си ти? И какво правиш до леглото ми?” – помислих си, като продължих да се взирам в него и то в мен. Надигнах се леко и го попитах на глас същите въпроси, а то ми отговори с много сприхав и налудничав тон:

            – А-аз съм Музата ти, нали знаеш, а-а-а, как се казва, твоето вдъхновение?!

        Отворих очи още по-учудено и започнах да го оглеждам това същество от глава до пети. Разтърках си очите, като помислих, че още сънувам. „Не! Не сънувам!” – казах си. Попитах го още веднъж въпроса, на когото така и не ми отговори по-рано:

            – И какво правиш до леглото ми?

            – А-а, как, какво? Не е ли ясно?

            – Очевидно не, щом питам – отговорих сопнато.

            – Тук съм да ме напишеш!

            – Сега ли? – попитах отегчено.

            – Да! Веднага!

            – Слушай, дай да направим една сделка с теб. Остави ме да поспя, още малко, и след един час ела пак.

            – Не! Няма да мръдна от тук! Да знаеш! Или ме пишеш сега, или ще стана още по-досадна! – каза заповеднически.

            – Аз така или иначе ще се обърна и ще заспя, дали си тук или не, нямам проблем вече. Като искаш си стой!

          Завъртях се на другата страна, завих се през глава и затворих очи. Зад мен, обаче започна да се чува силен смях, премесен с плач и викове. Въздъхнах!

            – Ох, добре – казах. – Какво искаш?

            – Да ме напишеш!

            – Това го разбрах, но какво е това, толкова важно нещо?

            – А-а, знаеш – отговори, като смени тона с леко закачлив.

            – Пак ли за него да пиша?

            – Разбира се, че за него, за кой друг?! – каза с усмивка.

            – Добре, но после ме оставяш, поне за един ден!

            – Съгласна! – отговори тя.

         Вдигнах се и седнах на леглото, а тя се настани до мен. Взех телефона в ръце и започнах да пиша, каквото ми диктуваше Музата.

          – Виждаш ли, получи се! – каза ентусиазирано – Сега остана само да го прочете той.

           – За какво му е да го чете? – попитах.

          – Ще видиш! – отговори с леко намигване – Хайде, аз си свърших работата, засега. Пак ще дойда, да знаеш!

           Помаха ми и изчезна, точно както се появи – внезапно.

Автор: Мирела Темелкова

Снимка: freepik.com