Стоя на терасата в този прекрасен слънчев, но леко ветровит ден и попадам на мислите си, онези мисли за живота, любовта, мечтите, щастието и всичко останало, което ни заобикаля. Поглеждам към отсрещния блок и виждам една баба да полива цветята си, едни и същи цветя всяка година. Пролетта ги изкарва на терасата, а есента ги прибира в дома си на топло - този еднообразен въртящ се кръг, неспиращ кръг!
Премествам се на долния етаж - младата съседка, която всеки ден си чисти терасата, по няколко пъти дори, а тя една тъжна и намръщена ми хвърля погледи, сякаш иска да ми каже нещо, но не го прави. Потиснат монотонен живот...
На последния етаж пък почти винаги е празно, навярно хората живеят на друго място и идват, от време на време, само по празници. На едни и същи празници.
Прехвърлям погледа си на улицата, където виждам друга баба да разхожда кучето си, всеки ден по два пъти, по едно и също време. Изморена грохнала баба с малко възрастно кученце вървят един до друг в синхрон, сякаш са едно цяло. Миловидна картинка!
На главната улица всеки ден, по едно и също време, пристигат автобусите на спирката, чакащи едни и същи хора, в един и същи час, замислени в предстоящия си ден или вече изминал.
В този момент ми се почуква на парапета и чувам познатия глас на баба Мария, комшийката до мен, видяла ме е на терасата и ме поздравява. Винаги го прави милата! След нея идва и кучето ѝ. И то ме поздравява понякога, ако не се загледа в нещо по-интересно.
А аз? Аз стоя по едно и също време, на една и съща тераса, в един и същи блок, наблюдавайки едни и същи хора. Навярно някой, някъде там казва: „Ето го момичето от втория етаж, пак е на терасата с чаша кафе и книга пред себе си, всеки ден, по едно и също време!”
Автор: Мирела Темелкова
Снимка: Olga Lioncat
Коментари
Публикуване на коментар