Започнах новата година “начисто”, така както бях написала в едно мое старо стихотворение, което така и не се класира за стихосбирката “Шепа думи” (но пък знае ли човек, може би в някоя от следващите книги би присъствало...) Между другото, винаги съм възприемала месец януари като едно малко ново начало за мен самата. Но тази година месецът е по-специален. Имах огромната нужда да поспра всякаква дейност за известно време, да си взема необходимата почивка от всичко и всички, за да премисля много неща от живота си и да ги пренаредя. И най-важното – да забавя темпото! Защото през изминалата година покрай издаването на “Между науката и любовта” усетих колко съм се претоварила психически, а след това всичко се отрази и на физиката ми (знам, че сега е модерно да се говори за така нареченото “прегаряне”, но това не го пиша, за да съм “модерна” или да се оплаквам колко ми е трудно и тежко, а просто да покажа една малко скрита страна от това да “движиш” всичко сам). Много хора в обкръжението ми ...
По обяд вече бяхме излезли на разходка към един от хълмовете на Пловдив, от който се откриваше прекрасна гледка към града. Двамата с Андрей вървяхме, хванати за ръце, и отново водехме един от онези разговори, чрез които сякаш сливахме умовете и душите си едновременно. Внезапно обаче той ми зададе въпрос, който наистина не очаквах, тъй като те бяха присъщи за мен, а не за него: – Мила, според теб какво би се случило след сто години? Замълчах за кратко, мислейки над думите му, след което се усмихнах и отговорих с доза надежда в гласа си: – Може би отново ще се срещнем, Андрей. Но какви ли ще бъдем тогава? – Преродени, но все така влюбени един в друг – отвърна мигновено той. – Знаеш ли, че хората се прераждат минимум петдесет години след своята смърт. Но разбира се, не е научно доказано, не знам доколко би било истина това. ...