Мама

И двете се сблъскахме с най-големите си страхове.

Нейният най-голям беше да си отиде от рак,

а моят - дя я изгубя, без значение как...

Животът ѝ догаряше като последната искра на запалено огънче. Гледах изморения ѝ поглед и безсилното отслабнало тяло. Отиваше си, а аз не исках да го повярвам. Отричах го пред себе си, пред нея, пред всички, въпреки че виждах страха в очите й. Тя знаеше какво следва, но не искаше да го показва, не искаше също и да ме тревожи. Помня, че някога ми казваше: "Не ме обичай толкова много, защото ако се случи нещо с мен ще тъгуваш силно", а аз просто ѝ отвръщах: "Не говори глупости". Оказа се права и този път. Винаги е била права, дори когато е била грешна, в очите на другите, дълбоко в сърцето си съм знаела, че не е така, макар и понякога да не съм ѝ го казвала. Сега съжалявам. Иска ми се да ми прости за всичко, с което някога съм я наранила, защото знам, че е имало и такива моменти. И двете бяхме като два остри камъка, карахме се много бурно и шумно, но се и обичахме по същия начин. Тя беше най-добрият ми приятел и винаги ще си остане. Можех да ѝ споделя всичко. От най-личното, което може да ми се случи, до някоя клюка, чута отнякъде за някой. Знаех, че мога да ѝ имам най-голямото доверие на света и че всичко ще си остане между нас и в този миг.

Днес ми липсва ужасно много. Липсват ми разговорите с нея по женски, излизанията, плажуването ни, смеха, дори и бурните спречквания на характерите ни...Може би не разказах достатъчно за плажуването ни по-нагоре...

С нея обичахме да си правим плаж в двора. Пълнехме надуваемия басейн с вода и мятахме по една хавлия на тревата. Лягахме една до друга и събирахме тен. И двете имахме много бяла кожа, а се харесвахме "по-шоколадови". Стояхме и се "пържихме" с часове, като междувременно се питахме една друга дали има разлика. Е, имаше, макар и малка.

Сега докато се сещам за тези моменти и пиша за тях, не спирам да плача. Студено ми е и треперя цялата. Може би е тук, край мен, и ме прегръща с надеждата да ме успокои.

Понякога, когато вървя по улицата усещам парфюма ѝ, дори се припознавам в други жени за нея. Иска ми се да отида при тях и да се сгуша като малко дете, да затворя очи, а след като ги отворя да видя, че е тя. Да усетя, че е тя! И да осъзная, че всичко е било само сън.

Един ярък спомен не ми излиза от главата, от последните ѝ дни. Тя - в инвалидна количка и аз до нея. Чакаме пред кабинета за ЯМР. Тя - уплашена, объркана, бореща се за кислород с оксиметър на пръста си, а аз гледайки процентите със свито сърце. Държа ѝ ръката без да ѝ показвам колко ме е страх. Тя ме поглежда, а аз бързо избърсвам сълзите, потекли от очите ми: "С теб съм. Нали знаеш колко много те обичам. Не искам да се отказваш и всичко ще е наред" - говоря ѝ, докато я прегръщам силно и я милвам по косата. В този момент тя отново ме поглежда, с блуждаещ поглед, сякаш невярващо. Аз я прегръщам още по-силно и мигновено гласът ми се пречупва в плач.

Не исках да я пускам. Никога. Това беше и една от последните ни прегръдки...

... поне в този живот... 🖤

Автор: Мирела Темелкова